Казвам се Николина Димитрова и съм студентка бакалавър във Факултета по изобразително изкуство във ВТУ – специалност „Рисуване и интермедия“.
Ако трябва да обобщя какво ми даде Erasmus+ в Белгия с едно изречение, то ще е:
научи ме да не чакам „правилния момент“, защото той обикновено идва, когато вече си тръгнал.
Това е историята ми – без героизъм и без филтър. Със страхове, гафове, дребни победи и големи „аха!“ моменти. И с един скицник, който… буквално мина граница преди мен.
1) Когато видях „LUCA School of Arts“, първо се зарадвах. После ме хвана паника.
Всичко започна в един от онези дни, в които мозъкът ти е между „имам много да рисувам“ и „времето не стига“. Бях в ателието, ръцете ми миришеха на графит и терпентин, а в главата ми се въртеше една и съща мисъл: „Искам да видя как учат изкуство извън България. Какво се случва там? Какво се изисква? Как мислят?“
И точно тогава попаднах на възможността за Erasmus+ Student Mobility for Studies – Белгия, Брюксел, B BRUSSEL43 LUCA School of Arts, направление Fine Arts.
Звучеше като нещо много „голямо“ и много далечно.
Първата реакция беше: „Да!“
Втората: „Ама аз… ще се оправя ли?“
Защото да заминеш по Erasmus не е само да смениш град или държава.
За мен означаваше:
- да летя сама за първи път
- да живея в общежитие с хора, които не познавам
- да говоря на чужд език постоянно
- да вляза в арт-среда, където не знам какви са правилата
- да се появя с работите си пред преподаватели, които не ме познават и няма да ме „пощадят“, защото съм нова
И да – паниката ми беше истинска.
2) Документите? Оказаха се по-лесни от вътрешните ми „ами ако…“
Докато се колебаех, влязох пак в сайта на Erasmus на ВТУ.
И тук искам да кажа нещо много практично: ако информацията не беше толкова ясно написана, вероятно щях да отложа и да изпусна срока.
Беше подредено стъпка по стъпка, без „скрити условия“. Аз съм визуален човек – като видя структура, се успокоявам.
После се свързах с координатора проф. д-р Антоанета Анчева. Човешкият фактор е огромен. Когато някой ти каже: „Спокойно, ще минем през всичко“, започваш да вярваш, че наистина можеш.
И така… кандидатствах.
Когато дойде потвърждението, аз не скачах от радост като във филмите.
Аз стоях 2 минути пред екрана и мислех:
„Добре. Сега започва истинското.“
3) Първият ми полет – и първият ми гаф още преди да съм излетяла
Ще го кажа директно:
никога не бях летяла.
В деня на полета бях станала толкова рано, че светът още беше „на пауза“.
Ръцете ми трепереха, докато проверявах документите – 3 пъти. После още 2.
И пак имах усещането, че нещо ще забравя.
Най-важното за мен беше… скицникът.
И тук идва моментът с „скицникът ми мина граница преди мен“.
Преди заминаването си бях пратила по куриер някои материали и книги на адреса на общежитието, за да не тежи багажът ми. Скицникът беше вътре. Да, знам.
И когато пристигнах на летището, изведнъж ме удари:
„Ами ако пратката не стигне? Ами ако е изгубена? Ами ако…“
Още преди да се кача на самолета, бях изхарчила половината си батерия, ровейки в тракинга на куриера.
После, на проверката, ми писна аларма, защото бях забравила метален макетен нож в несесера. Няма да забравя погледа на служителя. Аз се изчервих, после започнах да обяснявам, че съм художник.
Той ме гледа спокойно и каза нещо от сорта на: „Да, но ножът си е нож.“
Отнеха ми го. Аз стоях като ударена.
Това беше първият урок на Erasmus:
няма значение каква е историята ти – правилата са правила.
В самолета, честно, не се наслаждавах. Първите 20 минути бях стегната като тел.
После започнах да гледам през прозореца и изведнъж ми мина през главата:
„Аз наистина отивам в Брюксел. Сама. За да уча изкуство.“
И тогава се усмихнах.
4) Брюксел ме посрещна с дъжд, табели на три езика и усещането, че съм малка точка
Първото, което усетих в Белгия, беше светлината.
Не е като в Испания – не е топла и щедра. Тук светлината е по-мекичка, по-сивкава, като воал.
За художник това е… шок и подарък едновременно.
Второто беше езикът.
В Брюксел чуваш френски, нидерландски, английски, още 10 други, понякога в една и съща минута. И ти се струва, че всички знаят къде отиват, а ти си някаква героиня, която е влязла в чужд филм по погрешка.
В общежитието ме посрещна рецепционист с акцент, който ме разби.
Аз кимах уверено, а реално разбирах… 60%.
Подписах някакви документи и едва после осъзнах, че не съм сигурна какво точно съм подписала. (Беше окей, но моментът си беше момент.)
Стаята ми беше малка, но чиста.
Съседката ми беше от Италия. Първото нещо, което ми каза:
„Hi! We will be friends, yes?“
Аз: „Yes. Yes, we will.“
И вътрешно: „Моля те, нека това да е знак, че ще се справя.“
5) Културният шок: тишината, правилата и „тук никой не ти влиза в живота“
Ако в Испания културният шок е шум и импровизация, в Белгия за мен беше тишина и дистанция.
В общежитието имаше правила за всичко:
- кога се пере
- кога се ползва общата кухня
- колко силно може да е музиката
- как се изхвърля боклукът (да, това е цяла наука)
Първата вечер си направих чай, седнах на леглото и осъзнах, че съм сама. Истински сама. Не самотна – просто сама.
И тук е важният момент:
в Белгия никой не те „разпитва“ и не те дърпа за ръка. Никой не идва да ти каже: „Ела с нас.“ Но ако ти отидеш – хората са невероятно уважителни и топли.
Трябва да имаш смелост да бъдеш този човек, който казва:
„Здравей, аз съм Николина. Да седна ли при вас?“
Първите два пъти беше ужасно.
Третия път… вече беше по-лесно.
6) LUCA School of Arts: когато разбра, че „правилно“ в изкуството често не съществува
Първият ден в LUCA School of Arts беше като да вляза в пространство, където всичко е възможно – и едновременно да се почувствам недостатъчна.
Сграда, коридори, студиа, хора с портфолиа, странни обекти, инсталации, проекти, които не разбираш от първия път.
И всеки изглежда уверен… докато не заговори и тогава разбираш, че всички са малко уплашени.
Имахме въвеждаща среща и още там ми стана ясно:
тук няма да ме питат „какво си искала да кажеш“.
Тук ще ме питат: „Какво правиш? Защо го правиш? Как работи това в пространството? Как комуникира с другите?“
Тоест – изкуството като процес, не като продукт.
Първите ми работи бяха… безопасни.
Не исках да изглеждам глупава.
После преподавателят ме погледна и каза:
„You are hiding. Why?“
Аз се засмях неловко.
Той: „Don’t hide. We came here to work.“
Това ме удари.
И на следващата седмица направих нещо, което ме плашеше: извадих тема, която е лична, и я превърнах в проект.
7) Гафове, които сега ми се струват смешни, но тогава… не беше
- Веднъж в общата кухня си сложих храната в „грешния“ шкаф и някой ми остави бележка. Много учтива бележка, но бележка. Аз се почувствах като да съм нарушила международен договор.
- Опитах се да говоря френски в магазин и продавачът ми отговори на нидерландски. Аз замръзнах. После започнах на английски. Той мина на английски и всичко беше окей, но аз вътрешно бях: „Брюксел, моля те, пощади ме.“
- Един път тръгнах към университета и заваля такъв дъжд, че когато стигнах, изглеждах като мокър плакат. Влязох в студиото и всички се престориха, че не забелязват, което беше още по-смешно.
Тези малки гафове всъщност ме научиха на нещо:
не е страшно да изглеждаш объркан. Страшно е да не опитваш.
8) Приятелства: когато започнеш да говориш за изкуство и стигнеш до „детството ми“
Най-хубавото в международната среда не са само партитата и снимките.
Най-хубавото са разговорите, които се случват случайно.
Седиш с хора от различни държави и започвате да говорите за проект.
После някой споменава защо този проект го боли.
И изведнъж говорите за семейство, за страхове, за идентичност, за това какво означава да си „у дома“.
Понякога си мислех:
„Колко е странно, че аз съм в Брюксел и се чувствам по-разбрана, отколкото понякога у дома.“
С приятелката ми от Италия си направихме „традиция“ – всяка неделя да ходим в музей или да рисуваме на открито, ако не вали. (Валя често.)
Запознах се с момиче от Португалия, което правеше невероятни неща с текстил и видео.
С едно момче от Германия спорехме за „смисъла на интермедията“ и накрая се оказа, че и двамата просто се страхуваме да не правим „празни“ неща.
Това са разговори, които остават.
9) „Полезното и вдъхновяващото“, което е различно от предните истории: научих се да правя артистичен „портфолио дневник“
Ето нещо конкретно, което ми остана като навик и бих препоръчала на всеки, особено на хора в изкуствата:
В LUCA ни насърчаваха да водим не просто дневник, а портфолио дневник – документ на процеса.
Не „днес ходих там“, а:
- каква идея имам
- какви визуални референции виждам
- какво ме ядоса/вдъхнови
- какво пробвах и не стана
- какво научих от критиката
- как ще променя проекта
Започнах да снимам с телефона си малки детайли – светлина върху стената, отражение в локва, текстури, случайни композиции.
После ги слагах в един файл и около тях пишех 2–3 изречения.
Това направи нещо невероятно:
идеите ми станаха по-видими за мен самата.
И когато трябваше да представя проект, вече имах историята на проекта – не само финалната работа.
Това е супер полезно и за сайта ви като съвет към бъдещи студенти по изкуствата:
Erasmus не е само да направиш „красива работа“. Той е да се научиш да мислиш като артист и да можеш да обясниш процеса си.
10) Когато куриерът ми писа: „Delivered“ – и аз разбрах, че започвам да вярвам
Да, пратката със скицника пристигна.
Когато получих известието „Delivered“, се засмях сама в стаята.
Не защото скицникът е просто тетрадка.
А защото в него има част от мен. И този път аз не го бях изпуснала.
Бях го пратила напред – като символ, че и аз мога да изпреваря страховете си.
11) Какво ми даде Erasmus в Белгия
- научих се да живея самостоятелно
- научих се да питам, да търся, да не се срамувам
- научих се, че в изкуството „несигурното“ понякога е най-истинското
- направих приятелства, които не са „Erasmus за 5 месеца“, а истински
- видях как се работи в среда, която не ти дава готови отговори
- върнах се по-смела, по-ясна, по-„моя“
Финал към бъдещите кандидати
Ако четеш това и си казваш:
„Да, ама аз не съм сигурен/сигурна…“ – точно тогава трябва да кандидатстваш.
Erasmus+ е за хора, които искат да растат.
Не е нужно да си „готов“. Erasmus те прави готов.
Ще имаш гафове. Ще имаш културен шок. Ще има дни, в които ще ти липсва домът.
Но ще имаш и моменти, които после ще наричаш „точката, в която станах друг човек“.
Кандидатствайте.
Мобилността отваря врати, дава контакти и приятелства, и най-важното – дава ти смелост да излезеш извън рамката, дори когато точно това те плаши.
Снимки:
